Авторът Христо Бочев (Ковашки) живее в Пловдив и е праправнук на Христо Акимов Ковашки - воденичар и ковач от с. Белиш, съратник на Васил Левски, за когото се смята, че е изковал сабята на Апостола.
ТОВА Е ЕДНА почти неизвестна история за моя прапрадядо Христо Акимов Ковашки, роден около 1830 г. в Новата махала на село Белиш, Троянско. В началото на ХІХ век в нова местност на с. Белиш се заселва със семейството си бежанецът Аким – от големия род на Ковачите от с. Охле, Дебърско, Македония. Избягал е от арнаутите (албанците), подгонен заради борческия си дух. Те били по-жестоки и от турците и с по-висок статут от християните в Османската империя. В тази местност Аким изгражда две къщи и ковачница и така основава Новата махала. По-късно внукът му Христо Акимов построява воденица – долапкиня (с долап – дървено колело с кофички, което се върти от водата).
ВЪВ ВОДЕНИЦАТА на Христо Акимов идвали мливари от съседните махали и докато чакали да си смелят зърното, подковавали конете и воловете, наклепвали, заточвали и ремонтирали земеделския си инвентар. Майсторът ковач е правил палешници и чересла за рало, мотики, брадви, кирки, подкови за коне, петала за волове... Умението на Христо да прави калъчки (саби), ками и ножове, да поправя пушки и пищови, както и наследеният му борчески дух е причина да стане ковач на хладно оръжие за въстаниците в Троян, Ловеч и Севлиево. Става член на Троянския революционен комитет, основан през 1871 г. от Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи в хана на Васил Спасов.
Ковашката воденица днес, с. Белиш, Новата махала
ХРИСТО АКИМОВ е имал другарски връзки с Васил Левски, който през 1871-1872 г. няколкократно е пребивавал в неговата къща. Личната сабя и пушката иглянка на Левски, купена лично от него като образец за въоръжаване, са били зазидани до комина на воденицата, увити в зебло. През 1876 г. идва писмо от Букурещ – сабята и пушката да се предадат на касиера на комитета в Троян Пенчо Хадживасилев, при когото били съхранявани и въстаническите дрехи на Левски. Явно идеята е била въоръжена и преоблечена конна чета, начело с Апостола, да замине за Ловеч, където е бил главният център на организацията – БРЦК, и да обявят временно правителство.
С БРАТ СИ Стойчо са направили от сабята на Левски три терка (шаблона) от дърво, по които са оформяли калъчките. Закалявали са ги първо в корито, но ставали на гъжби (изкривени). Тогава Христо взел една бутялка (дървен съд за биене на масло), напълнил я с гореща вода и така му намерил колая. Калъчките пренасяли по 10 броя в бурилки (дълго елипсовидно дървено буре за ракия и вино, връзвано към самара). Поставяли са половината надолу, половината нагоре с дръжките, завързани и затапени, за да не тропат. Друг белишчанин - Димитър Иванов Митовски, ги е карал многократно в петъчен ден в Ловеч. Обратно ги е връщал, напълнени с вино. Който си е напъвал плоската (павурчето), е плащал 20 пари. Със събраните средства са купували желязо и стомана от Троян и по два конски товара рога на добитък от с. Дебнево за чирените (дръжките) на ножовете и сабите. Понякога и от Ловешкия комитет са изпращали преносител на сабите – Рачо Панчов.
В КОВАЧНИЦАТА е имало 7 калъпа за леене на фишеци (куршуми) и два за сачми. Мярката за барута е била направена от говежди рог. Оловото са разтопявали в желязно корито и са го разливали с кепче. Слагали са ги в торби и укрити във волска кола, натоварена с шума, са ги карали в Троян на Иван Колев Марковски. Когато е дошло съобщение, че Левски е заловен и всичко трябва да се укрие, Христо Акимов слага калъпите в коритото и ги заравя в близкия дол.
Ковашката воденица днес, изглед от другата страна
ЛЕВСКИ, когато бил у Христо Акимов и се явявала опасност от турци, се укривал в кочината, където имало скована специално за целта ниша, затрупана със сено и с вход отдолу. Кочините са се правели повдигнати и на стръмно място. В близост е имало и голяма каца, в която Левски бързо се е скривал, а Христо пускал прасетата. Знае се, че за турците прасето е скверно животно и те не припарвали до кочината. И други революционери е приютявал Христо Акимов. През 1875 г. Петър Факиров и Тома Кърджиев обикаляли Троянско за подготовка на въстанието. За тяхното пребиваване в къщата му пише троянският историк и съвременник на събитията Минко Иванов Марковски: „Хитров и Факиров пристигнаха благополучно в село Белиш и се установиха в къщата на Христо Акимов Ковача, член на Троянския революционен комитет. Понеже ходеха при него турци да им поправя пушки и пищови, той ги премести на по-безопасно място във воденицата си, находяща се близо до къщата му”.
СЛЕД ПОГРОМА на Новоселското въстание (последна и една от най-героичните страници на Априлското въстание), на 26 май 1876 г., Христо Акимов е арестуван от билюкбашията Сулю и с още две заптиета, с вързани отзад ръце, го откарват в Троянския конак. Арестувани са и най-видните членове на Троянския комитет, явно пак след предателство: Васил Спасов, Иван Марков, братята Пенчо и Димитър Хадживасилеви, Ганко Лисичков и Васил Бочов. Откарват ги в Ловеч, оттам в Търново и Русе. За да изтръгнат показания от Христо, са слагали пръчки между пръстите на ръцете му и един отляво, друг отдясно са ги стискали до счупване. На разпита при пашата той казал: „Абе, паша ефенди, нищо не съм видял и чул, ама ми хванаха един пръст и го огънаха назад. Примирах от болки. И ти да беше на мое място и ти ще кажеш всичко”. Започнали всеки ден да бесят затворници, но под натиск на западни дипломати, запознати с турските зверства, султанът издава ферман да започнат да освобождават затворници. Троянските арестанти се прибират през август 1876 г. Христо остава полусакат с ръцете до края на дните си.
ПРЕЗ РУСКО-ТУРСКАТА освободителна война (1878 г.), при настъплението на русите, турците започнали да грабят, палят и убиват и белишчани побягнали на изток към село Гумощник. Христо не искал да си изостави къщата и „се навъртал татък”. Забелязали го турци, решили да го убият и тръгнали „да го ловят“. Турчинът Исмаил с още двама го обграждат край една воденица, в която се приютил от дъжда и преспал през нощта. Но вместо да го убият, му казали: „Христо, яли сме ти хляба, няма да те убием. Хвърли пушката и калъчката и бягай”. Христо побягнал, те изгърмели във въздуха. Занесли пушката и калъчката при другите, казали, че са го убили и си тръгнали. Русите превзели района, турците побегнали към Балкана, като запалили Троян и околните села.
ИГУМЕНЪТ на Троянския манастир архимандрит хаджи Макарий, който другарувал с Христо Акимов, го представил на командващия (вероятно ген. Павел П. Карцов), разквартируван в манастира. Същият дал на Христо една мартинка с 90 патрона и му казал: „Мъже от 20 до 60 години – всичко живо да прибират”. Христо успял да събере чета от около 400 човека, от които само 100 с пушки, а на останалите казал да отсекат криваци. Заедно с четите на дядо Цеко Петков и Георги Пулевски се събрали около 1000 човека. Те били в помощ на отряда на ген. Павел Карцов (от 6139 войника, с конен полк и две оръдия), като разузнавали местността, водели по планинските пътеки и участвали в сраженията. На 31 декември 1877 г. (по стар стил) отрядът получил заповед да премине Стара планина и на 7 януари влиза в село Кърнаре оттатък Балкана. С руските войски Христо Акимов стига до стените на Стамбул. След Освобождението, подобно на капитан Петко войвода, Христо Акимов недоволства от Стамболовия режим. В къщата си подслонява нарочените за разбойници в Троянско Яко и Качамачко, за които има и народна песен. Двамата са заловени и обесени в с. Борима, а Христо Акимов отново е арестуван като помагач и затворен в Севлиевския зандан. Там е починал към 1890 г., погребан е в неизвестен гроб в Севлиевските гробища.
СТОЙЧО - братът на Христо Акимов, също е вземал дейно участие в правеното на калъчки и фишеци и след потушаване на Новоселското въстание през май 1876 г. е арестуван и обесен в с. Борима; известен факт е, че пратеник е тръгнал с кон да иска откуп, но местен жител, българин (!), е побързал да ритне бурето под бесилото. Баща им Иван Ковачът също е голям родолюбец - през 1835 г. той довел майстори от Дебърската школа да постоят Троянската църква „Света Петка”, като първият етаж е бил под земята.
Малката уличка в кв. "Велчевски" в Троян, кръстена на Христо Акимов Ковашки
ДНЕС В ТРОЯН, в кв. „Велчевски”, има уличка „Христо Ковача”, но може би си заслужава на негово име да се именува и по-голяма улица в Троян. По инициатива на кметския наместник от с. Белиш Тодор Радевски е направен герб на селото, чийто централен символ е сабя; по инициатива на г-н Радевски е поставена паметна плочка на останките от зидовете на Ковашката воденица. Голяма историческа и етнографска ценност са запазените в къщата на наследника на Ковачите – Иван Креклешки в Новата махала, оригиналните духало с кожен мех, огнище, наковалня, менгеме и друг ковашки инвентар на около 200 години, с които се е ковала въстаническата история в този край.
ПРЕКРАСНО родолюбиво дело би било, ако се реставрира воденицата върху автентичните зидове и вътре се направи етнографска сбирка с наличния инвентар. Би станал туристически обект с национално значение - близо до пътя за Троянския манастир. Кметският наместник г-н Радевски е прегърнал идеята, но трябва да се спечелят наследниците Иван Креклешки и д-р Кино Ковашки, които неизвестно защо не са съгласни. Би могло да се издири за сбирката и някоя от сабите, правени по терка на сабята на Левски.
ПРЕЗ 50-60-ТЕ години на 20. век в музея на Левски (стаята с шкафа-скривалище) в Троянския манастир имаше стъклена витрина със сабя и надпис: „Изкована от Христо Иванов Акимов-Ковашки”. По инициатива на Людмила Живкова в кв. „Вароша” в Ловеч през 70-те години бе изграден нов музей на Левски и в най-долния етаж в стъклена витрина бе поставена „Сабята на Левски”, без други данни, като не бе изяснено дали това е автентичната сабя от манастира. Много от експонатите от манастира бяха пренесени в музея в Ловеч, имаше и съдебен спор между двете институции. В Троянската гимназия (СОУ „Васил Левски”) има кът със сабя с надпис: „Сабята на Васил Левски, изкована от Христо Акимов Ковашки”.
Гербът на с. Белиш
ВЪЗНИКВА И ВЪПРОС каква е съдбата на оригиналната сабя на Левски, която е била зазидана в Ковашката воденица и подробно е описана от Минко Иванов Марковски (1862-1924, от прочутия Марковски род, историк на революционните борби в Троянско, автор на „Спомени и очерки из българските революционни движения” в две части - бел. ред.)? И най-сетне какво е станало с „по-дългия калъч, облечен в жълта тенекия накрая с колелце, за началника на Комитета в Ловеч”? Тази сабя не е могла да бъде пренесена в бурилките, понеже е била по-дълга…
СВЕДЕНИЯ за горенаписаното черпих от публикации на историка Иван Кисьов, учителя Андрея Андреев и краеведа Ганко Цанов, които са разчели трите тетрадки със спомените на Бочо Христов Ковашки, сина на Христо Акимов. Тези спомени са записани от селския учител Христо Даневски през 1934 г. и са запазени и архивирани в Троянския музей. Ползвани са и устни предания от този край.
Пловдив, м. февруари 2016 г.
Христо Минков Бочев (Ковашки)
