Иван Дионисиев, разказ от Стефан Северин

Тодор Живков е на петдесет години, пращи от енергия, от болезнена страст към властта и патологична мнителност към всеки, който отвори уста за критика. Той е разкарал от политическата сцена най-опасните си конкуренти – Вълко Червенков и Георги Чанков, само след година ще препарира и последния, който му гложди спокойствието – министър –председателя Антон Югов. Живков е първи секретар на ЦК на БКП и плътно вече се обградил със свои верни хора. Но е свикал секретен пленум на Централния комитет, говори нервно и превъзбуден клейми: „ Тези хора нямат никакъв особен авторитет. Тези приказки, тези бръщолевиния, че у нас трябва да се предизвикат унгарски събития. Тревожното е, че чуждестранната разведка е успяла да създаде своя агентура в нашата партия и то от сравнително отговорни хора, на отговорни постове, какъвто в случая е Куфарджиев, Дашин, ако искате и Дионисиев. Те са хора на югославската разведка.” В залата е настъпила мъртвешка тишина – югославска разведка означава американска! Тежки грехове! Датата е 3 март 1961 година.


Кое е отприщило гнева на правешкия син? Това е седморката от смели мъже за времето си, обединени в клуб „Петьофи”. Там са Никола Куфарджиев, бивш политзатворник и партизанин, секретар на централния съвет на професионалните съюзи, Бенжамен Варон, бивш политзатворник, ръководител на катедра в Свищовския икономически институт, а останалите петима – Веселин Дашин, Георги Милев, Христо Проданов, Илия Гатев и Иван Дионисиев, също са със значителен актив в антифашистката съпротива. Месеци преди този злополучен пленум те са изпратили мотивирано писмо, подкрепена с убедителна икономическа програма до Централния комитет : „Към вас се обръщат група членове на БКП – демократи, разтревожени от насоките и развитието на социализма в нашата страна.”

За какво се тревожат седмината? В промишлеността „национализацията създаде собственост върху средствата за производство, което вместо на трудещите се принадлежи на държавата и с нея се разпорежда висшата аристокрация”. Според тях работниците се оказали експроприирани и измамени. ТКЗС-та стават също държавни и селяните също са на експроприация. В такава обстановка висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство”, пишат авторите. Те са убедени, че при такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно спадат и остава голата административна принуда. Отправят критика и към Тодор Живков, че „повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма”. И че „отстранява всички свои възможни съперници с различни от неговите идеи и възгледи за развитието.”

За онова време това са слова гръмотевици: осем години преди Пражката пролет и 20 години преди бунтовете в Полша! Ето кое е вбесило бъдещия пълновластен господар на страната и кое го е изкарало от равновесие – някои се опитват аргументирано да критикуват неговата политика. Да я подлагат на съмнение, да чертаят черна прокоба! Странно е, че писмото на седморката не е четено от нито един член на централния комитет, а слушат само гневни анатеми на Първия. Пловдивчанинът Костадин Чакъров, един от най-близките съветници на Тодор Живков, трийсет години по-късно ще напише: „Всъщност само Куфарджиевата група в София, в която бе Бенжамен Варон, и нейната структура в Пловдив, ръководена от Иван Дионисиев и Христо Проданов, имаше програма, свързана със „самоуправление”, „демократизация”, „нов икономически модел” и преразглеждане на политиката на бърза индустриализация. Само тези хора предлагаха програма за преодоляване на култа към „първия ръководител”. Останалите съзаклятия срещу Живков мечтаеха за здрав ред, тояга и нагайка, като по времето на Сталин.”

И макар че няма нарушения на партийния устав, Живков нарежда на държавна сигурност седмината да бъдат задържани в ареста. Те са изключени от партията, уволнени и разселени принудително на различни места из страната. Това е неговият урок по политическа лоялност и предупреждение към всеки, който дръзне да го критикува. Друго и не сме очаквали, развърза език преди години бай Иван Дионисиев. Той често идваше с неизменното си колело в редакцията на „Марица”, сядаше кротко самотен в барчето и си поръчваше неизменната водка. Един ден му цитирах оценката на Коцето Чакъров. Стана му драго, а водката отприщи спомени.

Той разказа, че са искали да изпратят материалите си и до Никита Хрушчов, който тогава е първи ръководител на Кремъл. Но от съветското посолство им отказали. И бай Иван предприема твърде рисков ход – минава югославската граница и ги предава на югославските комунисти, като се надява те да ги препратят на Хрушчов. Вярвахме, рече той, че истината за Живковите безобразия трябва на всяка цена да стигнат до него и да вземе мерки. Пълна наивност. От Белград пращат техните документи до комунистическите вестници във Франция и Италия – „Юманите” и „Унита”. Според него публикациите там им спасява живота.

Тези, които уж тайно са слушали Бийтълс, станаха министри и президенти. Дионисиев не се перчеше, че е дисидент след свалянето на Тодор Живков, нито е търсел реабилитация. На 9 януари 1990 година на останалите живи от групата им възстановили членството в партията. Той категорично отказал, защото там са били все още онези, които са участвали в неговото изселване и репресии. Ако не бях любопитствал, едва ли щеше да ми разкаже и това.

Той дума не обели и не посмя да се удря в гърдите, когато бе един от първите, който се добра до микрофона на злополучния митинг в Пловдив две седмици след 10 ноември. Тогава бай Иван дръпна слово за съсипаната ни икономика, вместо да изтъква свои заслуги. По-сетне в най-синия град той стана инициатор и главен оратор на Хайд парк. Всеки вторник стотина волнодумци се събираха в централната градинка. Дионисиев стъпваше на пейката и хвърляше пламенни слова за трагичния упадък на държавата. Това се зловидя на синьото управление и един ден заместник -кмета Васил Комитов прати банда побойници / известни като танковете на демокрацията/ да разгони „дърдорковците” срещу властта. Бабаитите връхлетяха сред беловласите слушатели, разхвърчаха се чанти и бастуни, а бай Иван от пейката окуражаваше: „Не бойте се, има демокрация!” Блъскаха и него. Този бай Иван: преследван в царско време, репресиран от комунистите, бит от „демократите”! Дойде нашата полиция, дето ни пази, проформа арестува побойниците и до вечерта бяха пуснати. Демокрация е все пак.

Бай Иван не бе от пенсионерите, дето си пият кротко кафето и си чешат езиците с последните новини. През пролетта на 1999 година взе командировка от „Марица”, за да напише серия от репортажи за битките между сърби и косовари. На границата обаче паспортът му беше иззет. Аз, старецът на 80 години, съм бил заплаха за националната сигурност, каза ми с иронична усмивка, докато си пиеше поредната водка. Депутатът Велко Вълканов отправи питане в народното събрание: как е възможно да се отнема паспортът на командирован журналист? Може, отсече тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев, защото Дионисиев е водел 16 души доброволци, които срещу заплащане, да се бият на страната на сърбите в Косово. Ех, този бунтар бай Иван, така и не се разбра, репортажи ли щеше да пише или да стреля с калашник с още 16 българи в Косово! И до смъртта не го напусна този революционен порив.

А иначе беше нестандартно скроен, с удивителна памет и оригинални тълкувания на процеси и събития. На три неща не измени до последния си дъх – жените, пийването и планината. Той беше образцов брачен дисидент. В класацията за разводи и женитби могат да му съперничат само Тошо Тошев и Меглена Ангелова! Нисичък, спарушен и жилест, с очи като угнили череши, бай Иван въртеше по младежки и на 85 години педалите на колелото. Младите не го разбираха, а акраните го бяха изпреварили в оня, Тихия кът, и това го правеше мълчалив и вглъбен. С любимата си шапка на морски вълк и с колелото беше една екстравагантна и необичайна гледка под тепетата. Един моряк на колело…

Не захвърли и до последно перото. Беше един от редовните сътрудници на вестник „Марица”. Имаше архив трупан с десетилетия и спретна книжка „Истории с дъх на вино”. В съавторство с Илия Зайков и Георги Петров издадоха „Книга за виното”. Събра попилени из вестниците публикации и стъкми „ Чудаците на Пловдив” като сред 25 –те портрета изпъкват текстовете за Мара Фурламата, Мамин Кольо, архимандрит Герасим, Давид Овадия, Йонко Панов…И както казваше: градът с кръчмите, пазарите, увеселенията беше техен. Тази книга трябва да бъде преиздадена и допълнена. С още един -26-ти портрет, за чудака Иван Дионисиев. Бунтарят, който по ирония на съдбата, живя толкова, колкото и неговият политически мъчител Тодор Живков.