Един от най-чепатите пловдивчани щеше да навърши 100 г. през октомври. Премиерът Андрей Луканов го реабилитира, но той не приема извиненията
Автор: Хенриета Костова
Иван Дионисиев се опълчи и срещу Живков, и срещу лъжедемократите на Прехода
Един от най-чепатите пловдивчани щеше да навърши 100 г. през октомври. Премиерът Андрей Луканов го реабилитира, но той не приема извиненията
Истински гладиатор, водил битки на поне четири арени - политика, икономика, журналистика, литература.
Опълчил се на властите на три режима - този преди 9 септември 1944 г., на догматиците и марионетките на Тодор Живков по време на соца, както и на демагозите и пребоядисани псевдодемократи в началните години на Прехода след 1989 г.
Сред приятелите и съратниците му са изтъкнати българи - Йонко Панов, Кимон Георгиев, патриарх Кирил, писателите Николай Хайтов, Давид Овадия, Генчо Стоев.
Животът му е по-интересен от приключенски роман
На 17 търси приключения в Чуждестранния легион в Африка, но е върнат скоропостижно като непълнолетен. Включва се в антифашистката съпротива. След серия акции срещу жп конвои с гориво за немците на Източния фронт е арестуван през зимата на 1941 г. Жестоко инквизиран в полицията, но не издава никого. Получава смъртна присъда. В очакване да навърши пълнолетие - 21 години, лежи 3 години във Варненския затвор.
След 9 септември Областният комитет на РМС в Пловдив му поверява най-важния отдел - "Агитация и пропаганда". Завършва икономика в Икономическия институт в София, сега УНСС. Оглавява различни предприятия. В един период ръководи цялата промишленост в Пловдивска област. Не може обаче да се примири с грешките и язвите на партийното ръководство, които водят страната към кризи и крах.
С колеги съмишленици Дионисиев създава група, решена да се опълчи срещу линията на БКП. Изработват платформа за корекции в управленската политика на Живков. В групата се включват все видни партийни функционери от София и Пловдив със заслуги - Никола Куфарджиев, бивш политзатворник и партизанин, секретар на Централния съвет на Българските профсъюзи, Бенжамин Варон, бивш политзатворник, университетски преподавател, Добри Терпешев и Йонко Панов, бивши партизани, генерали, Георги Милев, Веселин Дашин, Христо Проданов, Илия Гатев.
Платформата на групата с предложение за оздравителни реформи, дело на Дионисиев и Варон, е представена на ЦК на БКП на 1 юни 1960 г. Реакцията е мигновена - започват арести на антипартийците.
От разстрел ги спасява новата ситуация в СССР,
където лидерът Никита Хрушчов е обещал, че в соцлагера няма да има повече процеси срещу инакомислещи комунисти.
Дионисиев допълнително обърква сметките на Живков, като успява да предаде за публикация платформата на групата на издания в Европа - „Юманите“ във Франция и „Унита“ в Италия.
Наказанието обаче е сурово - обявените за американски шпиони членове на групата са изключени от БКП и моментално изселени с целите си семейства в лагери за спрени от скитничество цигани по Дунава и в Добруджа.
Така Дионисиев прекарва 4 кошмарни години край Дунава
След 1990 г. потомственият комунист Андрей Луканов, вече премиер, чете в парламента реабилитация на групата и признава, че са били прави.
Дионисиев не приема извиненията. Повежда нови битки - с недомислиците на новите властници: връщането на земята в реални граници, срива на индустрията и земеделието ни. Създава първата в Пловдив борса - „Бразди“, завързва бизнес отношения с Китай. Гради нова платформа за развитие на България в новите условия.
Така и не успява да напише мемоари. Споменът за Иван Дионисиев обаче остава - достоен българин, движен от идеали, който не се огъва пред силните на деня.
От сондата до "Чудаците на Пловдив"
Под перото на Иван Дионисиев са излезли десетина книги и стотици статии. Автор е на няколко телевизионни филма. През 70-те и 80-те години на миналия век е един от най-търсените автори на икономически теми на пловдивските радио и телевизия.
Въпреки че е продуктивен и успешен автор, попада в журналистиката против волята си.
Когато се връща в Пловдив след 4-годишно принудително изселване по Дунава, му е лепнато клеймо на антипартиен и не му дават свястна работа. Въпреки че е на 50, е принуден да върти ръчна сонда за вадене на вода. Веднъж докато работи със сондата насред Тракийското поле, окалян до ушите, го вижда приятелят му Емил Манов.
Известният писател бил потресен, че един от най-кадърните български икономисти е превърнат в черноработник. В София Манов мобилизира куражлии да се опълчат на партийния диктат - Давид Овадия, Генчо Стоев. След вдигнатия скандал в столицата пловдивските партийни велможи са принудени да омекнат. Предлагат му зам. директорско място в един от местните заводи, но Дионисиев отказва.
Иска място в журналистиката, тъй като е сигурен, че няма да допуснат дамгосан като него в една от най-номенклатурните сфери по времето на соца. Чудото обаче става и той е допуснат в светая светих на словото, но с условие да работи само в малки местни вестници. Стига до главен редактор на „Асеновградски зов“, „Кооперативна борса“.
Търси поприще и в литературата. Така се ражда анализът на икономиката в Източна Румелия, чудесните селищни истории за Черноземен и Брестовица, двете книги за виното, едната в съавторство, сочните очерци за чудаците на Пловдив. Статиите по най-актуални теми, излизали на страниците на вестник “Марица“, Дионисиев издава в книгата „Нова пловдивска хроника“. В ръкопис остава книгата му за пловдивската демокрация.
Отличен оратор, Дионисиев учредява дискусионен клуб - пловдивския Хайд парк, в началото на 1990-те години. Там всяка събота се събираха десетки пловдивчани, жадни за дебат по щекотливи теми.
Рекордьор в планината
До края на живота си Иван Дионисиев запази фигура на атлет. Като младеж е бил футболна надежда на Пловдив, но счупен крак го отдалечава от спортната кариера. Обикаляше града, яхнал велосипед.
Беше запален турист, един от най-добрите познавачи на българските планини, където се чувстваше като у дома си. Беше обиколил дори най-затънтените кътчета на Родопите, Стара планина, Рила, Пирин. Не пропускаше уикенд без планинска екскурзия. Ако водеше статистика, със сигурност щеше да е рекордьор по брой изкачени върхове.
Сред любимите му хижи бяха старопланинските "Левски", "Балкански рози", "Амбарица", където го посрещаха като скъп гост. Сред приятелите му бяха Вълко Съботинов, дългогодишният хижар на "Левски" над Карлово и легендарната леля Дана Мичковска - дългогодишна хижарка на "Амбарица", а след това стопанка на Зелениковския манастир.
Предпочиташе да ходи сам - малцина можеха да издържат на темпото му и на дължината на преходите - по 10-12 часа, наричаха го Железния крак.
Познаваше планината като петте си пръста, но не подценяваше рисковете. Беше оцелявал в лавина в Пирин и зимни бури в Рила и в Балкана. Спасявал е доста хора, закъсали сред скалите.
През декември 1994 г., след трагедията с групата кърджалийски туристи, при която загинаха 12 души, Дионисиев мина по същия маршрут между хижите "Добрила" и "Амбарица", придружен от 10-годишния си син Иван. Така доказа, че не планината е убиец, а човешкото незнание и небрежност често са фатални.
Идея на Дионисиев беше оригиналната инициатива на „Марица“ - ежегодни походи до изворите на реката съименник на вестника, Маричините езера в Рила. Като дългогодишен автор в „Марица“ Иван участваше в традиционните изкачвания на Мусала, Вихрен, Олимп в Гърция.
Четири сватби, четирима наследници
Легенди се носеха в града за дамските завоевания на Дионисиев. Историите му с красавици, коя от коя по-романтични, предизвикват люта завист сред градската бохема в култовото кафене „Кристал“, където го наричаха филибелийски Казанова.
Първата му любов - хубавата еврейка Сара Коен, загива като партизанка в отряд „Антон Иванов“ през март 1944 г. Ремсистката Нина, с която готвят брак, е болезнено ревнива и се прострелва смъртоносно с пистолета му.
В младия ерудиран шеф на Агитпропа в Пловдив след 9 септември е лудо влюбена Мелек, дъщеря на влиятелен турски дипломат, който е готов да изпрати младите в странство.
Идеалистът Иван обаче остава тук да строи комунизъм.
След десетилетия Мелек го кани у дома си в Канада, но внезапната <210> смърт осуетява срещата.
През 1950-те години преживява романтична история с една от най-популярните актриси на Балканите - Селма Карловац, звездата Кощана от популярния филм „Циганката“.
Първата му съпруга е учителка, с която се разделя бързо.
Сценарият се повтаря с красивата арменска аптекарка Елис и с агроинженерка с австрийски корен.
Любов със скандално по-млада девойка в дебрите на Рила отвежда Дионисиев в гражданското за четвърти път. Не може да попречи дори гневът на тъста - влиятелен полковник.
Писателят Марин Халачев вкарва сюжета в един от криминалните си разкази.
Най-романтичната история на Иван обаче е с жена, чието име не научава. Срещат се случайно в заслона край най-магичното място в Рила - Страшното езеро. Странната любов е скрепена с клетва да се срещат на същия октомврийски ден всяка година, но напълно анонимни. След десетина срещи непознатата не идва и нишката се къса.
Дионисиев е горд баща на четири деца - дъщерите Валентина и Игнасия, и на синовете Иво и Иван. Иво, известен пловдивски журналист и радиоводещ, почива твърде рано. Иван-младши наследява бащината любов към планината.
Югославия - болката от една загубена битка
С моето поколение загубихме битката за хуманен социализъм, която си остана мечта. Тази равносметка прави Иван Дионисиев пред „Марица“ на 80-ия си юбилей. Голямата му болка е загубената битка за спасяването на Югославия, което за него е надежда за бъдеща Балканска конфедерация.
По време на войните в бивша Югославия създава легия "Левски" за оказване на помощ на западните съседи. С репортери на „Марица“ посещава горещи фронтови точки - Сараево, Пале, Косово и Белград по време на бомбардировките на НАТО.
До края на живота си не губи надежда, че Сърбия няма да бъде сломена и ще имаме още добри дни със съседите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар